+359 882 424 976 / +359 893 918 278 info@zemedelec1874.eu

Дейност

нч Земеделец – 1874г.
Добре дошли на „Бабин ден” в Ново село, Видинско– денят на голямата женска благодарност.

На 21 януари по стар стил българинът отдава почит на своите баби акушерки, които някога са били единствената родилна помощ, помагали са не само в мига на самото раждане, но и преди и след него. За тези сърцати жени народът ни е отделил хубав празник в календара си и постоянна признателност в душата си. Бабите са откликвали на голямата майчина грижа на българката. Те са знаели как да се изроди здраво дете, как може предварително да се определи полът му, как да се предпази от лоша орис. Рано сутринта на Бабинден жените, които имат деца от 1 до 3 години, наливат вода от чешмата, слагат в нея босилек или здравец, приготвят сапун и нова кърпа. Отиват в дома на бабата акушерка за обредно поливане и миене на ръцете. Поливането се извършва в градината, на дръвника (за да се пресече всичко лошо) или на стълбите. При миенето бабата хвърля вода нагоре (колкото са капките, толкова да са берекетът и здравето), подскача нагоре (да са пъргави децата). Бабата закичва невестата с китка здравец, вързана с „мартеничка“ – червен и бял конец. Празникът Бабинден е намерил място и в съвременния ни живот, въпреки че времето на бабите отдавна е отминало. Днес тяхното място е заето от висококвалифицирани лекари, акушери и сестри. Признателността си към тях по стар български обичай новоселянката изразява в Деня на родилната помощ, който е сменил древния празник. Не се знае откога съществува традицията Бабинден да се празнува от всички жени в Ново село. Знае се само, че когато хората намалели, читалищата в общината се обединили и го направили първия общински празник в годишния културен календар. Основната тежест по изработването на сценария и организацията на празника лежи върху плещите на колежките от централното читалище в Ново село – Любка Ангелова и Елеонора Бондова. Съдействие оказва и Общинска администрация в лицето на секретаря Деяна Стоянова. С музика и веселие жените отиват при бабата, за да й полеят и да се вслушат в нейните наричания. Повече от 15 години в тази роля се превъплъщава д-р Петкова – местната лекарка. Облечена в красива стара носия тя посреща млади родилки и млади баби, за да им пожелае „Колкото капки във водата, толкова деца в родата.” След това с голямо хоро се отива до площада, където раздава повити кукли на млади булки, с пожелание да станат майки. На Бабин ден в Ново село мъжкото присъствие е било ограничено, но елитно. За да не се отличават от всички жени в салона по традиция се приготвя изненада – по една кърпа за главата, така, както повелява женския закон – иначе ще им свалят панталоните. Ако на Бабинден времето е топло и ледът се топи, реколтата няма да е добра. Ако пече слънце, през февруари ще е мразовито. Добре е, ако вали сняг или дъжд – предвещава плодородие през годината.

Всяка Нова година е надежда за ново начало. И нашият народ изразява това чрез своите обичаи, гадания и наричания. Един такъв обичай във видинското село Ново село е гостуването на младите семейства в първия ден на новата година при жената, която е наставница на младата майка в отглеждането на децата. В Ново село тази жена се нарича „Мошика“. В стари времена тази жена- близка по кръв на семейството по мъжко коляно, е присъствала на раждането на децата, правила е първото къпане и първото повиване на бебето, учила е младата майка как да храни детето, как да го облича и как да го възпитава. Ролята на тази жена е била изключително важна в живота на младото семейство и почитта към нея- много голяма. Затова гостуването „код Мошику“ (при наставницата) е натоварено с много ритуалност. То се прави, за да изкажат младите благодарност на семейната наставница за получаваните през изминалата година духовни напътствия. Гостуването „код Мошику“ е и древен начин младите семейства да потърсят близост с Бога и да измолят Той да ги съпътства и закриля и през новата година. В книгата на Максим Младенов „Говорът на Ново село, Видинско“ значението на думата „мошика“ е определено така: „баба, която е бабувала при раждането“. Думата има румънски произход, но е побългарена, защото съпругът на мошиката в Ново село е „мошул“, а в околните влашки села използват за мъжки и женски род само думата „мошикъ“. И така- в първия ден на новата година всяко младо семейство с невръстно детенце отива на гости при жената, помогнала за появяването му на бял свят- раждането на нов човек, на нов живот, на нов свят. Каква по-силна символика може да търсим в този обичай!? С даровете, които младите носят, се подрежда празничната трапеза- питка, вино, варена кокошка и свинско месо, баница или тиквеник, яйца и сирене, плодове и дребни сладки. Така младите изразявали своята благодарност и измолвали закрила, здраве и плодородие и за през цялата следваща година. За децата Мошиката е приготвила огромен колач. Бебетата Мошиката „прекарва“ през колача, като ги вдига високо над главата си. В Ново село на това повдигане, почти подхвърляне, казват „титане“: „Од Мошика дъ тъ тита“ (Ела Мошика да те вдигне на високо), казвала възраствата жена и наричала за здраве, късмет и успех на детето- „Дъ си здрав, дъ си памътън, дъ слушъш що ти вреву мума ти и тата ти“ ( Да си здрав, да си разумен и да слушаш мама и татко). А всяко от другите деца- които вече ходят, трябвало сами да се проврат през дупката на колача. Мошиката наричала и на тях, като при по-големичките към традиционните пожелания се прибавяло и пожелание да се учат добре. Старите новоселяни са намирали начин да внесат по нещо особено и уникално за всеки свой празник. Всяко действие са натоварвали с много значения- хем да предизвикат веселие, но и да пренесат знание. Да преминеш през дупка означава да бъдеш предпазлив. Затова преминаването през дупката на колача ще се запомни от децата като веселба, но и като състезание, изискващо внимание, пъргавина и съобразителност. Пък, който мине най-добре днес, ще може есента да премине и през отвора на голямата бъчва и да я измие добре! За което наградата е била попара, надробена с руйно вино- да растат малчуганите здрави и весели. Припомнихме за този стар обичай с надеждата и сегашните млади семейства да чуят, да търсят и влагат във всеки свой празник по нещо, което ще го отличава от другите, нещо неповторимо и родно. Пък и весело!
ВТОРИ ДЕН ОТ НОВОСЕЛСКАТА СВАТБА

Булчинско хоро. Сценарият пресъздава обичая от втория ден на новоселската сватба, когато основни действащи лица са жените – кума, свекърва, майка, булка. Сутрешното хоро се води от свекървата и майката и се състои от жени облечени в национална носия. Всяка жена се е стремяла на този ден да изкара от раклата си най-запазената носия, да бъде най-красива из всички жени на сватбата. Свекървата носи булчинската риза от първата брачна нощ. С хорото се обикалят дома на булката, кума и старокята. Пред хорото играят група от един мъж и две жени, които вземат от дома на булката петел и го занасят в новия дом. След обяд булката се обявява официално за жена като сватбеното було (кърпа) с помощта на повясмо се завива от кумата на разсучало. През това време жените хвърлят семена, бонбони, парцалки с наричания. Свекървата пази да не ударят булката с парцали. След завиването на булката целува ръка на кумата и я дарява с малък дар – парче плат. На вторият ден се дарут само кумовете и старокята. По време на обяда булката минава с кофа вино и черпак, които се носят от мъж, и черпи всички сватбари. Дават ѝ се дребни монети. По време на хорото, група мъже наобикалят свекървата (без тя да подозира) и я тита – подхвърлят в черга с пожелание и тя да тита дечица. Накрая я поливат с вода. Втората вечер завършва с хоро „Данъц”, което се води от булката до площада. (Сведенията са предадени на читалището от спомените на Елка Дудулова, Пелагия Каракостова и Светла Бондова)

Първи писмени сведения за обичая „По кръсти” намираме в „Народонаучни бележки за Ново-Село (Видинско)” на П.К.Гъбьов. Той описва обичая през 1903 г. Обичаят се споменава в книгата на ст.н.с. Максим Младенов „Говорът на Ново село, Видинско”, издадена от БАН през 1969 г. Описание намираме и в Историята на Ново село, Видинско, написана от местния учител Ангел Денков през 1980 г. По-подробно на обичая се спира Сашка Бизеранова от Исторически музей Видин в труда си „Помен или празник? /За поменалните хорà във Видинския край /”, публикуван в сборника „Делници и празници”, Варна, 2005. Обичаят „По кръсти” съществува по всяка вероятност от създаването на селището преди повече от 500 години. Някога хората са очертавали границите на селото и землището си с дървета, а по-късно до тях са поставяни оброчни кръстове. Ето защо в спомените на новоселяни до оброчните кръстове е имало вековни брястове или други дървета. Великденската неделя според вярванията е времето, когато небето се отваря и става среща на живите и умрелите. Затова след църковната служба тръгва шествие, начело със свещеника, следвано от младежи, носещи хоругви, а след тях от цялото население, което желае да участва в празника като се пеели великденски песни. На оброчните кръстове до местността „Брег водънички” започват хорà, което става и днес – като близките на починалите през годината раздавали пърашки /боядисани яйца/ и козунак, а на музикантите се давало и кърпи. След това шествието обикаляло всички оброчни кръстове от изток на запад, като по спомени на възрастните хора свещеникът е бил на кон. Стигало се чак до края на землището в местността „Зелена”, който отстои на 9-10 км южно от р. Дунав. Накрая хоругвите се потапяли в Дунава и се занасяли в черквата. Този обичай не е прекъсван дори през периода 1944-1989 година. Тъй като втория ден на Великден е бил работен ден в шествието са участвали възрастни хора и малки деца, а музиката била от окарина или цигулка и тъпан. Обичаят „По кръсти” и днес се практикува на втория ден от Великден. Той започва след утринната черковна служба, когато цялото население, предвождано от църковния служител и хоругвите, излиза на шествие, обикалящо оброчните кръстове в селото. Участниците носят цветя. Жените пеят великденски песни – „Кръсти носи мил брайно, еле, меле”, „Игръйтъ, пейтъ, дъокье” и др. Шествието спира до първия запазен оброчен кръст извън селото, където се отслужва водосвет. На поляната духова музика засвирва хоро. Хорàта продължават около един час и в началото са прави и по-бавни. На тях раздават за починалите близки през годината тези, които не са успели по един или друг повод да го направят на великденското хоро първия ден. Те даряват музикантите с пърашки/боядисани яйца/, козунак, сладки и хавлиени кърпи. „Пускането на хорото” става от роднина, който не живее под един покрив с умрелия. Когато засвири музиката, човек от семейството дарява водещия хорото с кърпа, шалче, потник, чорапи, престилка и др., в зависимост от това, дали умрелият е мъж или жена, млад или стар. После хвърля монета на земята и се хваща в края на хорото. Обикновено хорàта са отворени. Чак когато свършат поменалните хорà, започват веселите бързи хорà, характерни за Видинския край. Празникът завършва с хорото „Шира”. Когато свърши веселието, хòрата се прибират, а хоругвите се занасят в черквата. Традиция стана от 2010 година насам Водосвет да се служи на два от осемте оброчни кръста- в землището на „Брег водънички“ и кръстът до детската градина. Обичаят се практикува от цялото население и гостите, които идват от различни краища на България. Основни организатори и изпълнители са Читалището със своя ансамбъл за автентичен фолклор, включващ женска битова група, детски и младежки танцов състав и духова музика, и Църковното настоятелство с председател поп Мариан. Повече от 14 години на този ден църковната служба, шествието и водосветът са се водили от Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан (вече покойник, 2017 г.). Народно читалище „Земеделец 1874” Ново село, област Видин реализира през 2010 година проект „ОБИЧАЯТ „ПО КРЪСТИ” – ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ПРЕДЦИТЕ” по Националната програма за създаване на Национална система „Живи човешки съкровища”. Участието на Негово преосвещенство Дометиан – Видински владика (покойник,2017 г.) в обичая „По кръсти” 2008 г. – молитва пред последния оброчен кръст
ОБИЧАЙ „ПЪПЪРУДА” ИЗПЪЛНЯВАН В СЕЛО НОВО СЕЛО, ВИДИНСКО

(Молебен за дъжд)

Когато земята засъхне и жегата стане непоносима, а растенията и животните клюмнат зажаднели за вода, нарочват се три най-уважавани вдовици в селото. Сутрин рано безмълвно, без да продумат дори думичка те отиват на гробищата. Намират три гроба на починали и закопани през дъждовно време и вземат в кърпа пръст от тях. Ако не си спомнят за такива, вземат пръст от три незнайни гроба. Пак така мълчаливо отиват на Дунава.бавно хвърлят пръстта в реката, като се молят на Бога да се смили над селото „да заидъ” (да заплющи) силна киша, дъ напòи землю, дъ съ роди едро жито, сладко гройзъ и жълт кукуруз.

На другият ден, преди изгрев, тръгва „пъпъруда”. Група девойки на 10-12 години си избират „пъпъруду”. Тя е няй-малката между тях. Нанизват на конец клонки от бъзей и я препасват около кръста.

Групата тръгва. Най-отпред играе „пъпърудата”, а след нея пеят всички:

„Пъпъруда лет летела

Ой додолу, ой додолу.

От облака до облака

Ой додолу, ой додолу.

И съ жално, милно моли

Ой додолу, ой додолу.

Дъ удари ситна киша

Ой додолу, ой додолу.

Дъ ороси равно поле

Ой додолу, ой додолу.

Равно поле у зъгоре

Ой додолу, ой додолу.

Из два класа шиник жито

Ой додолу, ой додолу.

Из две гижъ чъбър вино

Ой додолу, ой додолу.

Спират пред всяка порта. Стопанката полива „пъпърудата” с котел вода и ги благослови, а после ги дарява с яйца и брашно. Така обикалят цялото село от сутрин до обяд. После отиват на Дунава. Къпят се в реката, пръскат „пъпърудата” и хвърлят гиздилата ѝ по водата, „за да се лее дъжд, както се лее реката”.

А после – после отиват в къщата на избрана от тях стопанка – обикновено в бедно многолюдно семейство или на вдовица с деца, за да им направи „качамак и пържитуру”.

– Айде съга дъ идъмо куд Крецу Баулову къ баба Финка чъ ни напрае качамак и пържитуру.

– – Дъ идъмо, дъ идъмо…

Отправят се към къщата. Влизат, а там ги посрещат стопаните с благословия. На тревата софра с пешкир и трикраки столчета. Преди да седнат една от девойките дърпа столчето и другата пада.

– Леле, каква си гяолска! (смеят се)

Жените правят качамак и пържитура. Слагат ги пред групата на софрата. Всички ядът и си приказват помежду си.

Две дечица гледат през портата:

– Ъглеч ю ке. Кликнитъ ю дъ еду и они пържитуру.

– Дъ дойдъю, дъ дойдъю.

Въвеждат ги и сядат между тях. Шушукат си на ухо.

– Стига ке, ми напну главу.

– Елено ке, стигъ си ела, къ Ванча немъ дъ тъ аресвъ. Але каква си ранена (дебела).

– Акъ искъш дъ знаеш он овакву по-мъ аресвъ.

Приказват си и се смеят.

Със закачки и шеги те се гощават до вечерта, а излишните продукти оставят на домакинята, да нахрани гладната си челяд.

Ако на другият ден загърми и завали дъжд всички вярвали, че Господ е чул молитвите им и се е смилил над тях.

Налей ми вино червено

На Трифон Зарезан във видинското село Ново село

По стара българска традиция на 14 февруари честваме един от най-обичаните и почитани празници в народния календар – Трифон Зарезан – празник на труда и веселието, изпълнен с вяра и надежда за плодородие и спорна работа за лозари, винари, кръчмари и градинари. Винаги на 14 февруари Община Ново село отбелязва своя празник. За всички жители на общината този ден е близък и скъп, радва се на голямо внимание и се отбелязва шумно с много веселба и усмивки. Защото от незапомнени времена лозарството и винарството са основен поминък на местното население. На този ден ние си напомняме, че истината е във виното и в трудолюбивите хора, които го правят с много любов, майсторлък и гордост. Виното е тайнство, питие на Божията любов и мъдрост, опияняващата сила на природата. В нашите традиции виното, както хлябът и солта, задължително присъства на трапезата ни. Според народното поверие, колкото повече вино се изпие и пролее на празника, толкова по-голям ще е добивът през новия лозарски сезон. Всеки новоселянин има лична лозарска ножица, която е като лично оръжие. Тя не се дава, не се подарява, не се преотстъпва. Когато годините натежат, тя се предава по пряка линия в семейството- като реликва. Скъпи приятели, чаша вино ще подобри нашето здраве, ще поддържа красотата ни и ще удължи живота ни. Желанието на новоселяни да имат на трапезата си грозде, събрало в себе си топлината на слънчевите лъчи и свежестта на Дунав, и вино, даряващо усмивка и блясък в очите, ги е карало да възстановяват и да отглеждат лозя. Традицията повелява жените да изпекат пресен хляб, да сготвят кокошка, пълнена с ориз или булгур. С мезе в торбите и руйно вино в бъклиците цели фамилии поемат към лозята, за да направят резитба. След ритуала по зарязването поливат лозите и се черпят с донесеното вино. Днес, обаче, пълният ритуал, с който се чества Трифон Зарезан, се спазва само в районите, където е развито лозарството и е запазено читалището. И ето, в Ново село, млади и стари не пропускат да се почерпят с хубаво вино и да си пожелаят здраве и благоденствие. От стари времена наздравиците са задължително съпътствани с неизменната благословия: “ Лоза дъ съ вие, дъ съ пръвивъ, от чърну земню до синьо небо. От едну гижу – чъбър винò, а от десът гижъ – цела каца! Да пръливъ пръз праговъ, да съ лее и прълее коно вода пръз бел Дуноф!” Рано сутринта засвирва духовата музика на площада, която събира и младо и старо за празника на лозаря. По традиция участници в ритуала „Зарязване” са самодейците при читалището – женски битов хор, танцови състави и театралната група. В духа на традицията, участниците в празника тръгват от площада, продължават с музика, песни, бъклица вино в ръка и много настроение в един от най-младите лозови масиви на селото – в местността „Метериз”, където ни посреща стопанина на лозето. Почит новоселяни отдават като минават през двора на винарската изба „Новоселска гъмза”, където се вият хорà и пие вино в изобилие и довършват веселбата в големия салон на Общината. И пак в духа на традицията, по всички правила на сомелиерството се провежда конкурс за най-хубаво домашно вино. Ако е лоша миналогодишната реколта, в бъчвите вино има- старо, отлежало, още по-хубаво! Затова и вечният благослов и на Стария, че и на Младия Трифон, е: „Да съ роди гройзъ, да напраемо вино, толко, къ къд пущимо бъчвъ у беч, дъ стигнъ вино до бурик“. Хайде сега и да го преведем: „Толкова грозде да има през новия сезон, че като стане виното и „пуснат“ бъчвите, виното в мазетата да стига до пояса“. „Дъ будъ!” (Да бъде!) отговорят дружно новоселските лозари. Дай, Боже!

ДЕТСКО ШОУ

Една от основните дейности на Читалище „Земеделец 1874” е решаване на местни проблеми свързани с деца и младежи и възможности за детско развитие в общността. Нашата задача е да мобилизираме гражданите и гражданската енергия за промяната в детското и младежко развитие, която кара младите хора да се чувстват по добре със себе си, с другите, с обществото, в което живеят.
Вече 22 години (първото 1996 година) читалището организира и провежда традиционно детско шоу през месец август „На гости при баба”, на което събира на едно място около 70 талантливи деца. Водещ и сценарист на шоуто е актрисата Минка Сурдулова от Ново село. Целта е чрез организиране и провеждане на съвременни атрактивни форми като детско шоу подрастващото поколение да се запознае, изучи и пресъздаде богатството на автентичния фолклор. Да се привлекат местните деца, но акцентът е гостуващите внуци от други градове и други държави, които са по-далече от баба и дядо, от фолклора, говора и традиционните празници в селото. На шоуто всяко дете има възможността да се изяви, да покаже своя талант с песен, танц и драматизация, да се научи на сценично изкуство с помощта на нает специалист артист. Като се запознаят с общото и уникалното в местния фолклор, като имат възможност да сравнят фолклора в общината и в съседните държави, децата ще обогатят своите знания за бита и културата на своите предци, съхранени във времето, ще се научат да обичат и почитат народа си.

Стани партнор

Подай ръка на българското читалище!