Всяка Нова година е надежда за ново начало. И нашият народ изразява това чрез своите обичаи, гадания и наричания. Един такъв обичай във видинското село Ново село е гостуването на младите семейства в първия ден на новата година при жената, която е наставница на младата майка в отглеждането на децата. В Ново село тази жена се нарича „Мошика“. В стари времена тази жена- близка по кръв на семейството по мъжко коляно, е присъствала на раждането на децата, правила е първото къпане и първото повиване на бебето, учила е младата майка как да храни детето, как да го облича и как да го възпитава. Ролята на тази жена е била изключително важна в живота на младото семейство и почитта към нея- много голяма. Затова гостуването „код Мошику“ (при наставницата) е натоварено с много ритуалност. То се прави, за да изкажат младите благодарност на семейната наставница за получаваните през изминалата година духовни напътствия. Гостуването „код Мошику“ е и древен начин младите семейства да потърсят близост с Бога и да измолят Той да ги съпътства и закриля и през новата година. В книгата на Максим Младенов „Говорът на Ново село, Видинско“ значението на думата „мошика“ е определено така: „баба, която е бабувала при раждането“. Думата има румънски произход, но е побългарена, защото съпругът на мошиката в Ново село е „мошул“, а в околните влашки села използват за мъжки и женски род само думата „мошикъ“. И така- в първия ден на новата година всяко младо семейство с невръстно детенце отива на гости при жената, помогнала за появяването му на бял свят- раждането на нов човек, на нов живот, на нов свят. Каква по-силна символика може да търсим в този обичай!? С даровете, които младите носят, се подрежда празничната трапеза- питка, вино, варена кокошка и свинско месо, баница или тиквеник, яйца и сирене, плодове и дребни сладки. Така младите изразявали своята благодарност и измолвали закрила, здраве и плодородие и за през цялата следваща година. За децата Мошиката е приготвила огромен колач. Бебетата Мошиката „прекарва“ през колача, като ги вдига високо над главата си. В Ново село на това повдигане, почти подхвърляне, казват „титане“: „Од Мошика дъ тъ тита“ (Ела Мошика да те вдигне на високо), казвала възраствата жена и наричала за здраве, късмет и успех на детето- „Дъ си здрав, дъ си памътън, дъ слушъш що ти вреву мума ти и тата ти“ ( Да си здрав, да си разумен и да слушаш мама и татко). А всяко от другите деца- които вече ходят, трябвало сами да се проврат през дупката на колача. Мошиката наричала и на тях, като при по-големичките към традиционните пожелания се прибавяло и пожелание да се учат добре. Старите новоселяни са намирали начин да внесат по нещо особено и уникално за всеки свой празник. Всяко действие са натоварвали с много значения- хем да предизвикат веселие, но и да пренесат знание. Да преминеш през дупка означава да бъдеш предпазлив. Затова преминаването през дупката на колача ще се запомни от децата като веселба, но и като състезание, изискващо внимание, пъргавина и съобразителност. Пък, който мине най-добре днес, ще може есента да премине и през отвора на голямата бъчва и да я измие добре! За което наградата е била попара, надробена с руйно вино- да растат малчуганите здрави и весели. Припомнихме за този стар обичай с надеждата и сегашните млади семейства да чуят, да търсят и влагат във всеки свой празник по нещо, което ще го отличава от другите, нещо неповторимо и родно. Пък и весело!

ВТОРИ ДЕН ОТ НОВОСЕЛСКАТА СВАТБА

Булчинско хоро. Сценарият пресъздава обичая от втория ден на новоселската сватба, когато основни действащи лица са жените – кума, свекърва, майка, булка. Сутрешното хоро се води от свекървата и майката и се състои от жени облечени в национална носия. Всяка жена се е стремяла на този ден да изкара от раклата си най-запазената носия, да бъде най-красива из всички жени на сватбата. Свекървата носи булчинската риза от първата брачна нощ. С хорото се обикалят дома на булката, кума и старокята. Пред хорото играят група от един мъж и две жени, които вземат от дома на булката петел и го занасят в новия дом. След обяд булката се обявява официално за жена като сватбеното було (кърпа) с помощта на повясмо се завива от кумата на разсучало. През това време жените хвърлят семена, бонбони, парцалки с наричания. Свекървата пази да не ударят булката с парцали. След завиването на булката целува ръка на кумата и я дарява с малък дар – парче плат. На вторият ден се дарут само кумовете и старокята. По време на обяда булката минава с кофа вино и черпак, които се носят от мъж, и черпи всички сватбари. Дават ѝ се дребни монети. По време на хорото, група мъже наобикалят свекървата (без тя да подозира) и я тита – подхвърлят в черга с пожелание и тя да тита дечица. Накрая я поливат с вода. Втората вечер завършва с хоро „Данъц”, което се води от булката до площада. (Сведенията са предадени на читалището от спомените на Елка Дудулова, Пелагия Каракостова и Светла Бондова)

Първи писмени сведения за обичая „По кръсти” намираме в „Народонаучни бележки за Ново-Село (Видинско)” на П.К.Гъбьов. Той описва обичая през 1903 г. Обичаят се споменава в книгата на ст.н.с. Максим Младенов „Говорът на Ново село, Видинско”, издадена от БАН през 1969 г. Описание намираме и в Историята на Ново село, Видинско, написана от местния учител Ангел Денков през 1980 г. По-подробно на обичая се спира Сашка Бизеранова от Исторически музей Видин в труда си „Помен или празник? /За поменалните хорà във Видинския край /”, публикуван в сборника „Делници и празници”, Варна, 2005. Обичаят „По кръсти” съществува по всяка вероятност от създаването на селището преди повече от 500 години. Някога хората са очертавали границите на селото и землището си с дървета, а по-късно до тях са поставяни оброчни кръстове. Ето защо в спомените на новоселяни до оброчните кръстове е имало вековни брястове или други дървета. Великденската неделя според вярванията е времето, когато небето се отваря и става среща на живите и умрелите. Затова след църковната служба тръгва шествие, начело със свещеника, следвано от младежи, носещи хоругви, а след тях от цялото население, което желае да участва в празника като се пеели великденски песни. На оброчните кръстове до местността „Брег водънички” започват хорà, което става и днес – като близките на починалите през годината раздавали пърашки /боядисани яйца/ и козунак, а на музикантите се давало и кърпи. След това шествието обикаляло всички оброчни кръстове от изток на запад, като по спомени на възрастните хора свещеникът е бил на кон. Стигало се чак до края на землището в местността „Зелена”, който отстои на 9-10 км южно от р. Дунав. Накрая хоругвите се потапяли в Дунава и се занасяли в черквата. Този обичай не е прекъсван дори през периода 1944-1989 година. Тъй като втория ден на Великден е бил работен ден в шествието са участвали възрастни хора и малки деца, а музиката била от окарина или цигулка и тъпан. Обичаят „По кръсти” и днес се практикува на втория ден от Великден. Той започва след утринната черковна служба, когато цялото население, предвождано от църковния служител и хоругвите, излиза на шествие, обикалящо оброчните кръстове в селото. Участниците носят цветя. Жените пеят великденски песни – „Кръсти носи мил брайно, еле, меле”, „Игръйтъ, пейтъ, дъокье” и др. Шествието спира до първия запазен оброчен кръст извън селото, където се отслужва водосвет. На поляната духова музика засвирва хоро. Хорàта продължават около един час и в началото са прави и по-бавни. На тях раздават за починалите близки през годината тези, които не са успели по един или друг повод да го направят на великденското хоро първия ден. Те даряват музикантите с пърашки/боядисани яйца/, козунак, сладки и хавлиени кърпи. „Пускането на хорото” става от роднина, който не живее под един покрив с умрелия. Когато засвири музиката, човек от семейството дарява водещия хорото с кърпа, шалче, потник, чорапи, престилка и др., в зависимост от това, дали умрелият е мъж или жена, млад или стар. После хвърля монета на земята и се хваща в края на хорото. Обикновено хорàта са отворени. Чак когато свършат поменалните хорà, започват веселите бързи хорà, характерни за Видинския край. Празникът завършва с хорото „Шира”. Когато свърши веселието, хòрата се прибират, а хоругвите се занасят в черквата. Традиция стана от 2010 година насам Водосвет да се служи на два от осемте оброчни кръста- в землището на „Брег водънички“ и кръстът до детската градина. Обичаят се практикува от цялото население и гостите, които идват от различни краища на България. Основни организатори и изпълнители са Читалището със своя ансамбъл за автентичен фолклор, включващ женска битова група, детски и младежки танцов състав и духова музика, и Църковното настоятелство с председател поп Мариан. Повече от 14 години на този ден църковната служба, шествието и водосветът са се водили от Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан (вече покойник, 2017 г.). Народно читалище „Земеделец 1874” Ново село, област Видин реализира през 2010 година проект „ОБИЧАЯТ „ПО КРЪСТИ” – ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ПРЕДЦИТЕ” по Националната програма за създаване на Национална система „Живи човешки съкровища”. Участието на Негово преосвещенство Дометиан – Видински владика (покойник,2017 г.) в обичая „По кръсти” 2008 г. – молитва пред последния оброчен кръст

ОБИЧАЙ „ПЪПЪРУДА” ИЗПЪЛНЯВАН В СЕЛО НОВО СЕЛО, ВИДИНСКО

(Молебен за дъжд)

Когато земята засъхне и жегата стане непоносима, а растенията и животните клюмнат зажаднели за вода, нарочват се три най-уважавани вдовици в селото. Сутрин рано безмълвно, без да продумат дори думичка те отиват на гробищата. Намират три гроба на починали и закопани през дъждовно време и вземат в кърпа пръст от тях. Ако не си спомнят за такива, вземат пръст от три незнайни гроба. Пак така мълчаливо отиват на Дунава.бавно хвърлят пръстта в реката, като се молят на Бога да се смили над селото „да заидъ” (да заплющи) силна киша, дъ напòи землю, дъ съ роди едро жито, сладко гройзъ и жълт кукуруз.

На другият ден, преди изгрев, тръгва „пъпъруда”. Група девойки на 10-12 години си избират „пъпъруду”. Тя е няй-малката между тях. Нанизват на конец клонки от бъзей и я препасват около кръста.

Групата тръгва. Най-отпред играе „пъпърудата”, а след нея пеят всички:

„Пъпъруда лет летела

Ой додолу, ой додолу.

От облака до облака

Ой додолу, ой додолу.

И съ жално, милно моли

Ой додолу, ой додолу.

Дъ удари ситна киша

Ой додолу, ой додолу.

Дъ ороси равно поле

Ой додолу, ой додолу.

Равно поле у зъгоре

Ой додолу, ой додолу.

Из два класа шиник жито

Ой додолу, ой додолу.

Из две гижъ чъбър вино

Ой додолу, ой додолу.

Спират пред всяка порта. Стопанката полива „пъпърудата” с котел вода и ги благослови, а после ги дарява с яйца и брашно. Така обикалят цялото село от сутрин до обяд. После отиват на Дунава. Къпят се в реката, пръскат „пъпърудата” и хвърлят гиздилата ѝ по водата, „за да се лее дъжд, както се лее реката”.

А после – после отиват в къщата на избрана от тях стопанка – обикновено в бедно многолюдно семейство или на вдовица с деца, за да им направи „качамак и пържитуру”.

– Айде съга дъ идъмо куд Крецу Баулову къ баба Финка чъ ни напрае качамак и пържитуру.

– – Дъ идъмо, дъ идъмо…

Отправят се към къщата. Влизат, а там ги посрещат стопаните с благословия. На тревата софра с пешкир и трикраки столчета. Преди да седнат една от девойките дърпа столчето и другата пада.

– Леле, каква си гяолска! (смеят се)

Жените правят качамак и пържитура. Слагат ги пред групата на софрата. Всички ядът и си приказват помежду си.

Две дечица гледат през портата:

– Ъглеч ю ке. Кликнитъ ю дъ еду и они пържитуру.

– Дъ дойдъю, дъ дойдъю.

Въвеждат ги и сядат между тях. Шушукат си на ухо.

– Стига ке, ми напну главу.

– Елено ке, стигъ си ела, къ Ванча немъ дъ тъ аресвъ. Але каква си ранена (дебела).

– Акъ искъш дъ знаеш он овакву по-мъ аресвъ.

Приказват си и се смеят.

Със закачки и шеги те се гощават до вечерта, а излишните продукти оставят на домакинята, да нахрани гладната си челяд.

Ако на другият ден загърми и завали дъжд всички вярвали, че Господ е чул молитвите им и се е смилил над тях.

Налей ми вино червено

На Трифон Зарезан във видинското село Ново село

По стара българска традиция на 14 февруари честваме един от най-обичаните и почитани празници в народния календар – Трифон Зарезан – празник на труда и веселието, изпълнен с вяра и надежда за плодородие и спорна работа за лозари, винари, кръчмари и градинари. Винаги на 14 февруари Община Ново село отбелязва своя празник. За всички жители на общината този ден е близък и скъп, радва се на голямо внимание и се отбелязва шумно с много веселба и усмивки. Защото от незапомнени времена лозарството и винарството са основен поминък на местното население. На този ден ние си напомняме, че истината е във виното и в трудолюбивите хора, които го правят с много любов, майсторлък и гордост. Виното е тайнство, питие на Божията любов и мъдрост, опияняващата сила на природата. В нашите традиции виното, както хлябът и солта, задължително присъства на трапезата ни. Според народното поверие, колкото повече вино се изпие и пролее на празника, толкова по-голям ще е добивът през новия лозарски сезон. Всеки новоселянин има лична лозарска ножица, която е като лично оръжие. Тя не се дава, не се подарява, не се преотстъпва. Когато годините натежат, тя се предава по пряка линия в семейството- като реликва. Скъпи приятели, чаша вино ще подобри нашето здраве, ще поддържа красотата ни и ще удължи живота ни. Желанието на новоселяни да имат на трапезата си грозде, събрало в себе си топлината на слънчевите лъчи и свежестта на Дунав, и вино, даряващо усмивка и блясък в очите, ги е карало да възстановяват и да отглеждат лозя. Традицията повелява жените да изпекат пресен хляб, да сготвят кокошка, пълнена с ориз или булгур. С мезе в торбите и руйно вино в бъклиците цели фамилии поемат към лозята, за да направят резитба. След ритуала по зарязването поливат лозите и се черпят с донесеното вино. Днес, обаче, пълният ритуал, с който се чества Трифон Зарезан, се спазва само в районите, където е развито лозарството и е запазено читалището. И ето, в Ново село, млади и стари не пропускат да се почерпят с хубаво вино и да си пожелаят здраве и благоденствие. От стари времена наздравиците са задължително съпътствани с неизменната благословия: “ Лоза дъ съ вие, дъ съ пръвивъ, от чърну земню до синьо небо. От едну гижу – чъбър винò, а от десът гижъ – цела каца! Да пръливъ пръз праговъ, да съ лее и прълее коно вода пръз бел Дуноф!” Рано сутринта засвирва духовата музика на площада, която събира и младо и старо за празника на лозаря. По традиция участници в ритуала „Зарязване” са самодейците при читалището – женски битов хор, танцови състави и театралната група. В духа на традицията, участниците в празника тръгват от площада, продължават с музика, песни, бъклица вино в ръка и много настроение в един от най-младите лозови масиви на селото – в местността „Метериз”, където ни посреща стопанина на лозето. Почит новоселяни отдават като минават през двора на винарската изба „Новоселска гъмза”, където се вият хорà и пие вино в изобилие и довършват веселбата в големия салон на Общината. И пак в духа на традицията, по всички правила на сомелиерството се провежда конкурс за най-хубаво домашно вино. Ако е лоша миналогодишната реколта, в бъчвите вино има- старо, отлежало, още по-хубаво! Затова и вечният благослов и на Стария, че и на Младия Трифон, е: „Да съ роди гройзъ, да напраемо вино, толко, къ къд пущимо бъчвъ у беч, дъ стигнъ вино до бурик“. Хайде сега и да го преведем: „Толкова грозде да има през новия сезон, че като стане виното и „пуснат“ бъчвите, виното в мазетата да стига до пояса“. „Дъ будъ!” (Да бъде!) отговорят дружно новоселските лозари. Дай, Боже!